G. N.
ПО СТРАНИЦИТЕ НА ЕДНА ГОЛЯМА КНИГА
Прекрасно е спокойното безразличие, с което човек зачита книгата на своя живот. също като малко дете, което взема в ръка случайно паднала играчка или пък голям том с илюстрации — едно дете, дошло от царството на сънищата. То седи до прозореца, през стъклото на който нахлуват лъчите на утринното слънце, намокря пръст на своите устни и бавно начева да разгръща големите листа.
Кой в своето ранно детство задава въпрос относно целите, смисъла и начина, по който ще протече живота ни? Не живее ли всеки, понесен от потока на времето, захласнат в променящата се панорама, очарован от топлика на даряващата ни щедро природа, а други път печално изненадан и със свито сърце от шествуващата върху земята човешка скръб? Ние навлизаме в лабиринта на живота, из който лъкатуши нашата съдба, както тоя захласнат наблюдател в страниците на книгата, без да знаем, къде ще ни изведе нашият път, без да виждаме и да предусетим, дали радостна или отровена в мъка ще бъде следващата ни стъпка.
Всеки ден разгръщаме по един лист от тая книга, без да знаем, какво ни е приготвил утрешният ден, какво е написано там на следната страница.
В ранното утро на живота прелистването на тия страници става с едно напрегнато любопитство, с увлечение и с радост. Кой от нас не е заспивал в тия чисти и незабравими дни на детството с трепетно очакване на утрешния ден, който вещае нови радости и нови изненади. Нима е било възможно да се очаква иначе, освен с неудържим трепет, минутата на пробуждането, когато новият ден те посреща със снопове слънчеви лъчи, нахлули в стаята ведно с гласа на събудените птички? Какво засенчва прекрасния лик на оная света жена, която ни казва първото стани? Не е ли тоя най-прекрасен зов в живота ни...
Детето, което разгръщаше голямата книга до прозореца на своя дом, е вече пораснало и знае да чете. То не гледа само цветните картини, не се захласва само от багрите и чудните фигури на приказките. То — детето срича и разбира смисъла на ония черни знаци, които разкриват един нов свят. То чете малки приказки и в сърцето си усеща първите вълнения на очакването, защото тия равни редове разказват за една човешка участ, с която детето се привързва и на която то е подарило вече своето малко нежно сърце.
Какво ще стане после? Какво ще стане с прекрасната златокоса. принцеса, затворена в мрачните замъци? Ще дойде ли чаканият конник да я извади от мрачната власт на злото?
Лист след лист, ден след ден минават, а човекът се взира в живота и учи трудното изкуство да очаква с трепет това, което ще донесе идващият ден.
Един юноша е буден в ранното утрои на слънчевата светлина разгръща страниците на голямата книга. Той е вече с по-гордо и по-напрегнато лице. очите му са открити и смели, а погледът му се плъзга надалеко към сините глъбини на небесния купол. Ръцете му често притискат пламналото младежко чело. Той чете книгата, в която се описват далечните пътешествия на смели мореплаватели, тия чудни човеци, които напущат топлата уютност на бащиния дом, на майчината ласка и тръгват да дирят опасните пътища към неизвестното. Тая жажда за далечината, тоя копнеж към неизвестното остават да горят в душата на младежа най-дълго. В тия дни на младостта всеки е мореплавател, всеки гледа да зърне опора за очите си, да се спре на някой бряг, да намери едно верую, един идеал сред лабиринта от неща, които го заобикалят.
Една неспокойна възраст, пълна с подземни трусове, с очарования, които прелитат като бели облаци по купола на небето или като освежителен лъх след кратък летен дъжд. В неспокойните нощи, в сънищата изплавват тия бели призрачни кораби, понесени по тъмно изумрудената длан на океаните, в тия години и дни, когато се гради човекът, индивидуалността, физическият облик. Кой не е пожелавал опасния подвиг на бягството, на отдалечаването от своите, кой не е пожелавал свободата на хоризонтите, кой не е прегръщал илюзията на пилигримството?
Може би до младото трепетно сърце да е долитнала в тия дни усмивката на две очи. Тази усмивка е достатъчна да вдъхнови на най-опасния подвиг, достатъчна е да ни увлече в най-опасната игра, където човешката съдба се колебае като махало между живота и смъртта. Тогава в тия юношески години се посаждат семена, чиито плодове узряват късно, когато човек тръгне с пълен ход по широкия друм на възхода.
Като разорана, торна нива е душата на човека в тая възраст. Бушуващият вятър в четирите времена на годината донася различни семена и т се скриват във влажните пазви на тоя чернозем, бързо покълват и бързо дават своите плодове. Не рядко се чува в тия младенчески дни сподавеният плач в нощта за неща, станали в тайната съкровищница на младото сърце. В това време върху разтопената лава на младостта оставят незаменими следи всички преминали неща, всеки героизъм — всяка красота и всяка горест.
Това е времето, когато целият живот нахлува през многоцветната призма на младостта и дава най-прекрасните илюзии. Една благословена възраст, когато всичко е призрачно, възможно, възторжено и постижимо. Може би, наистина е така. Отгде знаем, че непокварената млада душа не долавя с вътрешната сила на усета, че наистина всичко е постижимо, че в човека чакат огромни сили, които събудени и правилно насочени показват, че ние не сме бедни, жалки и окаяни същества, а силни, могъщи и окрилени човеци със зрящи очи, яки, напрегнати мишци и могъщ дух.
При прозореца на бащината къща, облян със светлината на същото утринно слънце, един зрял мъж с горда глава и съсредоточен поглед прехвърля листовете на голямата книга, в която е изписан човешкият живот. Увереност има във всеки жест, във всяка мисъл и всяко чувство. На косите му леко трепти в ярки нишки среброто на зрелостта. Тоя мъж гледа уверено, а на раменете му лежи достойнството на честен труд. Ръката, с която прегръща безшумно листата на голямата книга, е яка като стомана.
Ще иде той сред кипналото море по своя житейски път и ще вземе в тия яки ръце едно кормило. Тия, които се доверяват, спокойно и безбурно спят в ладията, защото кормилото е в тия силни огрубели ръце, които вярно направляват.
Затихнали с колебанията. Омеква вътрешната чувствителност, и се засилва външната воля. Това е съзнателният, зрелият човек с мекото сърце и с коравия характер. Името му е мислещо и дейно същество. Това не е младежът, плувнал в призрачните мечтания. Копнежите днес с осъществявани с мисъл, с воля, с длето и чук. Лабораторията на мечтите и плановете е душата на младежа, но осъществяването в дело се извършва от зрелия човек.
Земята е опасана с железни пътища. Планините с обходени. Кораби плават по жилавия гръб на океаните, а по небето летят сиви, стоманени птици. Животът е впрегнал като яки лостове зрелите хора и ги е поставил в огромната машина на цялото. Той е техен, стига те да вложат Любов в него — Любов към земята, водата, въздуха и огъня!
Настъпило е времето, когато ударите се отбиват, устояват се убежденията, прикриват се болките, а любовта е като зрял плод, силна е като съдба. През младостта се правят бързи, стихийни неща, но преходни като пролетните бури! Зрелият човек прави обмислена, съзнателна и невъзвратима стъпка. Честта се брани като добродетел и за нея понякога се подарява целия живот. Пътят е намерен и той трябва да се върви и да се извърви с достойнство.
Любовта на зрелия човек е като пълноводна ръка, събрала се от хиляди рукнали потоци, която може да подкара стотици колела.
Човечеството се нуждае днес от тия зрели, яки и мислещи човеци, които имат волята да обърнат колелото на прогреса и да подарят свобода на всички, от които е тя отнета. Небето тихо чака.
Мъж — ще рече творец, а не подражател. Сеяч на живи, златни зърна по угарите на житейската нива, а не жалък събирач на отпадъци, превит като дъга пред по-силния. Мъж, това е гордият човек, влязъл в борба заради по-слабите от него. Мъж — това е същество с коравата и непобедима воля, у което няма жестокост, а само нежно покровителство.
Ето това чете човекът с леко посивялата коса до прозореца на бащината къща, облян в ранните лъчи на сутринното слънце. На коленете му лежи голямата книга, която бе започнал някога с трогателно равнодушие.
Върхът е достигнат, подвигът е извършен, преминал е апотеозът. Познато е кръщението в борбата и това, което е трябвало да стане, е станало.
При открития прозорец, в който нахлуват обилните топли лъчи на утринното слънце, седи белокос човек с чист и благ поглед. Той бавно разгръща листата на голямата книга и със спокойна сериозност следи това, което е написано там. Върху главата му блести белината на искрящ сняг. Годините са оставили там белите цветове на своите възторзи и чистата следа на мъдростта. Човекът вече знае, а за да знаеш, трябва да си обходил безкрайните лъкатушения върху земната твърд, въздуха, водата и огъня. Годините като устремени конници са преминали през живота на тоя белокос човек. Техният опит се чете в зениците като заряща светлина. Каквото да приближиш до него, той го осветлява с обилните лъчи на тоя опит и то става просто и ясно като бяло камъче на морския бряг. Той гледа сега на света както и някога, но във виждането си той е друг, защото вижда и с вътрешните си очи.
Един белокос човек седи мълчалив и примирен и държи в скута си голямата книга на своя живот. Той чака спокойно да прехвърли и сетния лист, когато ще дойде тихият ангел да го отведе в лъчезарното царство на духа, където светещата искра на неговия аз е непресекваща и вечна младост.
